12. Вътрешна нагласа
- К.
- 30.06.2019 г.
- време за четене: 10 мин.
Актуализирано: 27.02.2020 г.
*Реших да започна на номерирам публикациите си, защото се старая да има последователност на мисълта, така че ако сте за пръв път тук, започнете с 1.Начало.
Досега говорихме за обогатяващи ни навици, тяхното посяване и направихме кратък списък на тези, които можем да подобрим или развием.
Днес ще разгледаме нашата нагласа не само при започването на нови навици, ами и развиването на наши таланти, качества, сблъскването с проблеми и преодоляването на предизвикателни ситуации.
Според Карол Дуек и книгата ѝ “Mindset, Новата психология на успеха” (Нагласа / Начин на мислене / Състояние на духа) вътрешната нагласа на хората спрямо даден проблем или ситуация се дели на два вида:
Фиксирана: Идеята, че се раждаме с дадени качества и колкото можем - толкова. Не бихме могли да се променим или да станем силни в нещо, което не е наш вроден талант или ако не притежаваме природна интелигентност. Основава се върху страх.
Растяща / Прогресивна: Идеята, че можем да развием своите качества, дори в сфери, които не ни се отдават чрез усилие, последователност и подходящ подход. Основава се върху постоянство и вяра в себе си.
Всеки един човек оперира и с двете нагласи. Разменяме ги често. В някои сфери оперираме с прогресивен дух, в други - с фиксиран. Затова е важно да започнем да наблюдаваме кой начин на мислене преобладава и да работим върху местата, където сме фиксирани.
Нека илюстрираме по-добре двата типа на мислене като ги сравним с две градини.
В едната имаме камъни с различна големина, в другата - разнообразна растителност.
Хората с фиксиран ум си представят, че имат дадени качества във формата на камъни. Качествата, в които са добри са големите камъни, които, ако искат ще издялкат и усъвършенстват с годините. Тези, които не им се отдават или ги виждат като малки камъчета или смятат, че липсват. Живеят с идеята, че не могат да си донесат нови - каквото има в градината - това е, няма място за промяна. Тяхната нагласа е обвързана със страха от провал. Страха, че щом не са добри в нещо, никога не биха се подобрили. Страх, че ако се опитат, ще се провалят и другите ще им се присмеят. Страхът, че са най-неспособните хора по дадена тема в стаята.
Хората с растящ ум, знаят, че могат да посеят всяко семе и качество в своята градина. Осъзнават, че с подходящия подход, постоянство и желание могат да отгледат всеки потенциал, всяко семе, дори да не го притежават по рождение. Те обичат грешките, защото това означава, че има какво още да учат. Не ги е страх да не знаят нещо и не мислят как ще изглеждат в очите на другите, защото разбират, че никой не е роден научен. Не се отказват. Нагласата е свързана с вярата в себе си, своето постоянство и желание за растеж. Вярата, че с усилия и добра стратегия можеш да се справиш с всичко. За тях да бъдеш най-неспособния човек в стаята, означава, че има от кого да учиш.
Да вземем още един пример.
В училище в час по физика имаме четири типа ученици:
А. Тези, на които им се отдава с растящ начин на мислене.
Б. Тези, на които им се отдава с фиксиран начин на мислене.
В. Тези, на които не им се отдава с растящ начин на мислене
Г. Тези, на които не им се отдава с фиксиран начин на мислене.
Тип А ще обичат това, което учат, ще продължават да развиват таланта си и любовта си към физиката.
Тип Б ще чаткат материала от раз, но с времето ще започнат да лежат на стари лаври, без да искат да полагат усилие да развиват таланта си. Хвалени са за това, че са добри, а не за това, че учат.
Тип В знаят, че не им е сила, но това не ги отказва да се учат, да търсят подход да усвоят физиката, да знаят, че могат да догонят знаещите и че ниските оценки единствено индикират тяхната недостатъчна подготвеност.
Тип Г най-често се предават, смятат, че няма как да научат предмета, често ги е срам, че не могат повече, но го приемат и не търсят смяна на подхода. Често прибягват до преписване или до това да се сравнят с неуспеха на другите.
Какво можем да извлечем от този пример?
Защо е полезно да сме с растяща нагласа?
1. Съсредоточаваме се върху процеса, а не резултата.
Момента, в който започнем да се наслаждаваме на това, което правим и оценяме собствените си усилия, е момента, в който наистина учим. Затова е важно да не гледаме резултатите - Отличната оценка, Първото място, а усилията, които сме положили.
Съветът е: не хвалете постиженията на близките си, на учениците си, на служителите си, на децата си. Хвалете подхода им на развитие - техните стратегии, усилия, концентрация, постоянство, усъвършенстване, фокус.
2. Прогресивната нагласа води до по-стабилна психика за справяне с трудни проблеми.
Така изправяйки се пред проблем, няма да мислим за резултата. Няма да ги има страха от провал, чувствата на неадекватност и недостатъчност или че ще изглеждаме слаби в очите на другите, ако не успеем да се справим от първия път с него. Не търсим наградата от успеха, търсим решението и стратегията за преодоляването на проблема.
3. Хората с растяща нагласа предприемат повече рискове и предизвикателства в тяхна полза
Тези хора не ги е страх от провал. Не лежат на стари лаври, не остават в стагнация и имат желание за растеж. Разчитат на постоянство и усилия. Придобиват смелост, защото знаят, че проблемът е част от успеха. Знаят, че трудностите ни издигат нагоре и са в реда на нещата.
4. Не отъждествяват себе си с оценки / резултати, не си лепят етикети като Отличник / Победител / Провал / Слабак, фокусът е в развитието
Не гледат резултата, защото осъзнават, че резултатът е временен. Всеки един от нас е в процес на трансформация, на развитие и на постоянна промяна. Ако човек се фиксира върху Шестицата в бележника, ще прибегне до методи като преписване, подмолни методи, стемеж към похвала и добър имидж в очите на близките, работодателите, учителите, родителите. Наградата става ключова вместо истинското желание да усвоиш и разбереш дадена тема. Затова привествайте собственото си старание, усърдие и систематизираност, както и това на другите.
5. Изследвания показват, че учениците с растяща нагласа (А и В) имат три пъти по-голям шанс да са в топ 20% от най-добрите, а тези с фиксирана (В и Г) - четири пъти по-голям шанс да са в 20% от най-слабите.
Или накратко: Нагласата е най-големият ти мотиватор за успех.
Преди да ви дам още няколко съвета за Вътрешната ви нагласа, пригодена за успех, ще разкажа още една история. Предполагам, че сте забелязали, че обичам да споделям такива.
Гледайки назад, във времената, в които не бях запозната с тази ключова за развитието на всеки един човек настройка, се сещам за знанията ми по два предмета преди и след гимназията.
До седми клас бях много добра по математика и отчайващо зле по български език и литература. Забавлявах се да решавам задачи, да се състезавам в час кой ще реши първи уравненията. Беше ми интересно и приятно, въпреки че срещах трудности. Ходех на уроци преди кандидатстването и я чатках още повече. По български от друга страна, въпреки, че като малка обичах свободните съчинения, като стигнахме до анализи на литература абсолютно нищо не разбирах. Не разбирах логиката, не ми беше интересно. Смятах, че просто не съм добра по този предмет и го приемах със спокойствие, че не ми е сила. Бях много добра в наизустяването, защото умът ми работи с картини и лесно превръщах думите в образи и съчинението в песен, но отново без особен успех. Бях си четворкаджийка.
Влязох в математическа гимназия. Изведнъж станах много зле по математика. Помислих, че до седми клас задачите са били леснички и че всъщност не съм добра. Изведнъж “таланта” ми изчезна, взех много да се затруднявам, любовта ми към математиката се изпари. Изпитвах огромен срам от това колко са добри всички в класа ми и колко неразбираща съм аз. Смятах, че няма как да задобрея.
От друга страна с новата ни учителка по български език виждах невероятна логика. Тя представяше произведенията по лесен и изключително логичен и подреден начин. Имаше невероятните умения да извади най-важното от произведението, да ни го структурира и обясни така, че да го разберем. Изведнъж, след като се отучих от навика да наизустявам теми (възползвайки от фотографския си ум), осъзнах, че благодарение на нея, аз успявах да пиша сама прекрасни съчинения.
Гледайки през призмата на това, за което говорихме досега, какви зависимости откриваме? Имала съм талант (сносен камък във фиксираната си градина) по математика, който съм дялкала до 7ми клас, но след това съм лежала на стари лаври и не съм вярвала във възможността отново да го развия - строшените ми възможностите са останали с идеята, че не мога да ги изградя наново. Фиксираният ми ум живееше с идеята, че вече не съм достатъчно умна, за да се справя със задачите. Имала съм нужда от друг подход и повече усърдие (което се потвърди, когато нещата станаха толкова зле, че започнах да ходя на уроци извън училище и отново задобрях - явно имам нужда от индивидуалния подход на частен учител, както преди да кандидатствам в МГ). От друга страна - смятала съм, че съм с малко камъче и нямам талант по български език и литература. Благодарение на моята прекрасна учителка и нейния индивидуален подход, който е пасвал на моя начин на мислене и учене, аз успях с годините да посея семето на този предмет и да го отгледам като красиво цвете. Тук ще кажете - учителите играят ключова роля. Прави сте, но и грешите. Отговорността е обща. По математика виждам вината в себе си, защото съм се отказала преди да пробвам, не съм търсила начини да се подобря, не съм работила върху възможностите си. Оценките се подреждаха от най-добрите до най-слабите и този срам ме сриваше допълнително. От друга страна по български имах учителка, която самата тя имаше растяща нагласа и вярваше, че всеки ученик може да стане добър по нейния предмет. Оценяваше усилието, виждаше и отбелязваше старанието, вместо да окуражава отлични оценки. Успехът ми се дължеше, както на нейната помощ и насока, така и на вярата в моите способности, усърдие, дисциплина и новозародила се любов към ученето.
Затова смятам, че знанието за тези две нагласи е ключово. Променя играта.
Преди всяка своя слабост я приемах за крайна. Не вярвах, че мога да се подобря, затова отказвах да практикувам всичко, което не ми се отдава от първия път: играта на волейбол, да шия, да плувам, да рисувам повече, да пея, да карам колело и т.н. На всичко удрях чертата и не исках да се излагам пред другите от страх, че подобрението никога няма да дойде. Гледах да изпъквам с нещата, в които съм силна.
Сега вече, като зная двата типа, винаги подхождам към новите неща с мисълта: Много съм добра в това, но и да не съм ще се науча! Стой и гледай! И само тази простичка нагласа ми дава увереност, която сякаш ме бута още по-бързо нагоре в избраната насока. Дали ще е с готвене, боядисване, отлепяне на тапети, учене на нови програми, играене на непознати игри, преработване на текст или усвояване на нов материал - живея с идеята - мога и ще опитвам до край!
Освен изводите, които сте си направили за прогресивния начина на мислене, ще добавим още няколко съвета:
1. Не се страхувайте да бъдете най-неопитният човек в стаята.
Както Робърт Кийосаки казва: “Най-успешните хора в живота са тези, които задават въпроси. Тези, които се учат. Тези, които постоянно се развиват.”
Да си най-неопитен означава, че си заобиколен от хора, чиято мъдрост можеш да усвоиш наготово чрез въпроси. Да си най-слабия в това звено сред тях, означава единствено, че тепърва ще се научиш. Влагането чрез усърдие на достатъчно време и енергия ще те доведе до мястото, за което си тръгнал.
2. “Не работете за пари, работете, за да се учите.”
Това е още един цитат от Робърт Кийосаки и книгата му “Богат татко, беден татко”, който намирам за подходящ за дискусията ни. Или иначе казано: не работете за слава / оценка / етикет, работете, за да развивате себе си! Това е сентенцията.
Всичко около нас се променя и човешките същества трябва да надрастнем желанието за сигурност, защото сме родени, за да се приспособяваме, да растем и да се променяме. Да оперираме от желание за живот, а не от страх от провал.
3. Всеки може да ти бъде учител.
Всеки един човек около нас, знае нещо, което ние не знаем. Не е нужно да се развиваме единствено, чрез ментори и учители. Уроците и информацията е навсякъде около нас, от нас зависи дали ще се постараем да я намерим. Затова е хубаво да уважаваме хората около себе си, защото всеки е носител на урок за теб. Дори негативният пример е добър учител. Нещата, които най-много ни дразнят в другите са иделаният урок за това какви не искаме да бъдем и как искаме да устроим своя живот.
4. Приеми живота като видео игра.
Във видео игрите грешим постоянно, нивото започва отново и отново. Не е нужно да се откажеш при първия провал - просто започни отново. Този провал те е научил къде би могъл да сбъркаш и да избегнеш тази ситуация следващия път, грешката ти дава подготовка.
5. Бъди като бебето - не се отказвай!
Ние сме родени със стемеж към учене. А не да седим на едно място. Помислете за бебетата. Всяко едно в един момент се опитва да проходи. Не се отказва като падне. Не сяда на Земята да си каже: “Е, ами не ми се получи опита да походя. Пробвах още няколко пъти и не стана. Ами ще си седя тук и ще страдам, явно не съм от бебетата, които могат да се научат да ходят”. Не! То се опитва, и опитва, и опитва, докато успее! Няма страх от провал, не си мисли, че някой ще му се подиграва, докато пада. То се кефи, че се учи, смее се на постиженията си, всички близки го подкрепят и пляскат с ръце! Това е естественото ни състояние - от една страна да следваме нашите желания безстрашно, докато не ги изпълним успешно, а от друга да се радваме на стремежа на другите, да искаме те да успеят, да споделяме чуждия успех и да се подкрепяме.
6. Питай се - къде греша?
Когато нещата не се получават, понякога е нужно да спрем и да се попитаме къде грешим. Обсъдите проблема с близки и приятели, поговорете с хора, които вече са успели там, където вие не успявате. Търсете статии на успешни хора, четете книги, търсете ментори и учители, които да ви помогнат да се справите. Друго решение е - водете си дневник с вашите усилия. Следете резултатите. Ако усилията не дават резултат - сменете подхода.
Например, аз колкото и да учих по математика в гимназията, да внимавах в час, да четях учебника, да наизустявах формулите и да си пиша домашните, докато не получих специалното отношение на частния учител, който да ми обясни нещата в основа и в детайл, нямах напредък. Смяната на подхода е ключова.
7. Работата ми е да не отбягвам болката.
Светът ни е дуален. Предния път си говорихме за това - тъмно и светло, топло и студено, красиво и грозно, страх и любов, удоволствие и болка. Приемаме и двете. Обичаме и двете. Благодарни сме и за двете. Без едното другото не би съществувало. Допълват се идеално. И са тук, за да ни помагат да се учим. Страданията са нужни, за да растем и да разбираме. Да разбираме как е устроен живота и какви искаме да бъдем. Приемете, че трудностите, конфликтите, трудността, болката са там във ваша полза, за да се научите да ги преодолявате. Те са истинска благословия под прикритие.
За финал ще сравня идеята зад растящия ум с положителните афирмации. Когато вярваш, че това, което правиш ще ти донесе плодове - то ще ти донесе плодове. Когато смяташ, че ще се справиш, ти вибрираш с тази честота - мислите наистина оформят реалността.
Вселената сякаш работи под формата на ехо. Ти се провикваш “Нямам пари!” тя отвръща “Нямаш пари!”. Ти се провикваш “Мога да се справя!” тя отвръща “Можеш да се справиш!”. Вибрираш с изобилие и получаваш изобилие.
Посях семето на тази идея във вашите глави, от вас облачета зависи колко ще го поливате. Успех.
Страхотните рисунки в публикацията принадлежат на прекрасната ottokim:
https://www.instagram.com/ottokim/
Поздрави,
-К.
Comments